Мафията - било то държавна или частна - няма никакви шансове при определени обстоятелства.

1. Мафията е силна там, където се разпределят и преразпределят обществени средства - държавни и общински. Мерките за публичност и откритост не дават резултат. Преразпределението и кражбите продължават със същата настойчивост. Решението - колкото по-малко публични средства се разпределят и преразпределят, толкова по-слаба и нефункционална ще бъде мафията. Второто решение е да се допуснат частни агенции да контролират по всяко време публичните разходи. Те да имат право на достъп до договорите с частните фирми, които са избрани да осъществяват обществени проекти. На път съм да предложа дори и частна прокуратура, която ще се издържа от процент от сумата на разкритите нарушения в разпределението на обществените средства. Мафията на властта е толкова по-силна, колкото по-недемократично е едно общество, също като българското. Когато нямаш право да избираш и да бъдеш избиран, мафията на властта е в стихията си. Ако си извоюваш правото да бъдеш избиран и да избираш, без да ти пука за влиянието на политическите партии и когато имаш право да отзоваваш своите избранници - депутати и министри, ето тогава можеш да кажеш, че мафията на властта е силно отслабена.
2. От своя страна, частната мафия е силна там, където населението е разединено и е оставено да бъде "охранявано" от централизирани държавни ведомства - МВР, съд, тайни служби, прокуратура, следствие и т.н. Колкото по-централизирани са тези средства, толкова по-силна е частната мафия по места. Решението: Всички, които имат минимум средно образование, не са криминално проявени и са психически и физически годни да носят оръжие, трябва да формират местни организации за поддържане на реда, за самоотбрана и за действия в случай на бедствия, аварии и военни конфликти. Нещо като в Швейцария. Децентрализирането на полицията, съда, прокуратурата и следствието и поставянето им под зависимостта на избирателите по места, ще направи тези институции много по-ефективни и в крайна сметка работещи за населението, а не за политиците и за себе си.

Когато успеем да постигнем напредък по тези две точки, нито властта на мафията ще ни плаши, нито мафията на властта.

http://www.blitz.bg/news/article/309228



В дебилните държави раздават бонуси не за свършена работа, а точно за обратното - за недобре свършена работа. Преди време за некачествената работа казваха - българска работа. Още по-рано казвахме за такова нещо - циганска работа. Вече трябва да измислим друга, по-съвременна терминология, която да отразява новите реалности - съдебна работа - тогава, когато съзнателно работиш против държавността и я рушиш и за награда получаваш бонуси.



Няма да се изненадам, ако разбера, че подобна е системата в Зимбабве или Нигер.


Какви са основните характеристики на българската съдебна система:

1. Съдебната система е скъпа за нас, българите;
2. Съдебната система не защитава адекватно правото на собственост, на здраве, на лично пространство;
3. Съдебната система е мудна - ако все пак се стигне до решение, вероятността ищците да са вече умрели е много голяма;
4. Съдебната система е корумпирана - това няма изобщо да го коментирам;
5. Съдебната система зависи само от самата себе си и прави това, което тя смята за добре - затворена система като мафията. Не се отчита пред никого, но в същото време зависи от политиците;
6. На изхода на съдебната палата в София има изображение на една мадама, която е със завързани очи и няма джобове. Нашата съдебна система има широко отворени очи и джобове. За каква безпристрастност става дума тогава?
7. Недоверието в съдебната система е хронично явление от десетилетия насам. И накрая пак - нищо. Не е опасна властта на мафията. Опасна е мафията на властта.

Според мен, съдиите трябва да плащат на обществото, а не обществото на съдиите. С натрупаното си "огромно" доверие какво друго може да очакваме от тях.

Връщам се назад в годините, когато за пръв път псувахме властта на обществено място. Това беше на първият митинг след 10ти ноември. Какъв кеф беше само да теглиш майната на Тодор Живков, без след това да те грози опасност.

Да ви кажа честно, въпреки че си псувахме като каруцари, все пак се оглеждахме, да видим реакциите на хората и да не би случайно изневиделица да се появи някой, който да ни сложи белезниците заради пустосването на властта. Но нямаше такъв.


Властта ни позволи тогава да псуваме. Псувахме на воля. Теглихме майната на Живков и неговото семейство, на членовете на Политическото бюро на партията, на кого ли не.

Псувахме, та се скъсахме от псуване. Когато свърши митинга, предупредих тези, с които бяхме в колата, на връщане в провинцията да не псуваме повече, че започна да омръзва, пък и ние се познавахме. ДРУГО БЕШЕ ДА ПСУВАМЕ ПРЕД НЕПОЗНАТИ.

Тогава така разбирахме свободата. Елементарно. Това беше менте свобода. И манипулаторите знаеха това. Оставиха ни да псуваме и не ни закачаха. Тогава, когато ние псувахме и си изхвърляхме натрупания негативизъм спрямо режима, хората свързани със същия този режим правеха седенки и планираха разграбването на страната. Ето тази свобода я пропуснахме. И когато се сетихме за нея, нямаше вече какво да се разграбва. Фактическото неформално състояние на властимащите при социализма се нотифицира с документално и формално притежание на пари, власт, влияние...

За жалост, ние обикновените хора, все още не сме излезли от това състояние на менте свобода. А минаха 25 години оттогава. Все още сме на тема псуване и пустосване. Все още никой истински не се е заел да отстоява икономическата и политическата свобода, както за себе си, така и за народа си. Все още псуваме и все още си мислим, че това е истинската свобода.

Каквото и определение от този род да дадеш на българския народ, то ще бъде вярно. Практиката на неговото съществуване го доказва в пълна степен.



Мисля си обаче, че вероятно има и друг начин. Да кажеш на народа си, че е умен, начетен, амбициозен и че съблюдава физическа и духовна хигиена. Да му кажеш, че е постигнал много и че трябва да се гордее с постиженията си.


Можеш да го излъжеш по различни начини.

Виждал съм как влияние се оказва на различни хора по различни начини. Няма единно решение. Спомням си от детството си, когато един шамар по врата действаше много амбициращо за някой, който отиваше да покори някоя спортна преграда, като в същото това време, този шамар силно демотивираше друг. Лично съм наблюдавал това противопоставяне и тази различност в действието и в последствието от действието на един и същи прийом на "поощрение".


Тъй като често правя анкети и сред познати и сред непознати, си задавам въпроса, колко процента от българския народ биха се възмутили и биха се изправили срещу вятъра, ако им кажеш, че са боклуци и за нищо не стават и колко от тях ще направят нещо такова, ако им кажеш, че са успешни?

В края на работния ден, един от колегите каза онази приказка за стимулиране на българина. Участниците от всички други нации направили какви ли не простотии в името на жена, пари, вино или други зависимости. Само българинът реагирал видимо, едва когато му казали, че не може да направи дадено нещо. Това така го амбицира, че е способен да постигне чудеса.

Ето ви няколко истински примера от историята и от моя живот.

1. Пред Одринската крепост казали на нашите войници, че крепостта се смята за непревземаема, но това не се отнася за нас, българите и всички знаете какво се е случило;
2. Когато от щаба на армията наредили на полковник Серафимов да отстъпи от позицията си, която той е заел с дружината си в селата, които сега са на юг от Смолян и да се премести на линията Рожен, Чепеларе, той отговорил, че е готов да направи нещо, в което всички се съмняват - да удържи позицията си на всяка цена.
3. Преди време бях член на една бригада за построяване на пътища в Коми АССР. Казаха ни, че са направили такъв график, че при умерено натоварване да получаваме почти два пъти повече пари, отколкото за подобна работа в България. Тогава видях какво означава българин да работи. За жалост, това го видях за първи и последен път. Заебахме синдикати и всякакви други бюрократични отрепки. Работехме на смени по 16 часа. Когато пръстите на едната ми ръка оставаха свити, въпреки моите усилия да ги отворя, тогава ги отварях с помощта на другата ръка. Почивахме тогава, когато бензинопилите свършваха бензина, като използвахме момента за дозареждане като момент на почивка. Два месеца не видях началник, но работата вървеше с невероятни темпове. Направихме пътя и получихме един куп пари. По мои сметки беше 4 пъти по-високо възнаграждение от това, което бихме изкарали в България за нормален работен месец. Останах с усещането, че направихме всичко това не само заради интересите си и заради значителните за онова време пари, но и заради пресмятанията на началниците, които ни бяха определили таван на работата и парите, съобразно техните разбирания за натоварване, докато ние бяхме на друго мнение по въпроса и го доказахме.
4. Имам още много примери за дребни успехи, когато някой е изразил съмнение в способностите на българина да свърши някаква работа.

Та си мисля, дали да не използвам подобен подход и за подобряване на политическата култура на българина, което ще го накара по-добре да контролира депутатите и министрите си и всичко, които получават пари от данъкоплатците, за да си свършат по-добре работата.

Нещо от рода на: БЪЛГАРСКИ НАРОДЕ, ТИ НЕ СИ СПОСОБЕН ДА КОНТРОЛИРАШ ПОЛИТИЦИТЕ СИ!

ПРИТЕСНЯВАМ СЕ ОБАЧЕ, ЧЕ НАРОДЪТ НИ Е ТОЛКОВА СМАЧКАН И ОБРАБОТЕН, ЧЕ МОЖЕ И ДА ПОВЯРВА, ЧЕ НЕ Е СПОСОБЕН ДА НАПРАВИ ТОВА. И ТОГАВА. ТОГАВА НЕ ЗНАМ.