Инфантилността е понякога добро качество, когато става дума за личностно оцеляване. Много не ти пука, какво става около теб. Така съхраняваш себе си от дребнавостите, които те заобикалят в живота. Дребнавости, които не ти правят живота по-добър, а тъкмо обратното, затормозяват го и отнемат от енергията.


Но когато става дума за народна инфатилност, тогава става лошо. Политическата класа сервира такъв буламач от интриги на този народ, че той е вече ошашавен и от нищо не му пука. Става толкова инфантилен, че и танк да мине през него, няма да реагира.

Хубаво е да останем инфантилни спрамо интригите в живота, които не ни носят напредък, НО НЕ МОЖЕМ ДА ОСТАНЕМ ИНФАНТИЛНИ ТОГАВА, КОГАТО ПОЛИТИЧЕСКАТА КЛАСА СЕ РАЗПОРЕЖДА С ПАРИТЕ НИ И С ЖИВОТА НИ. Такава инфантилност няма как да приема за нормална.

Толкова сме слаби и зависими от какво ли не. И не разсъждаваме. Явно политиците са ни изпили мозъка и не е останало вещество, чрез което да разсъждаваме. Бях случайно свидетел на една случка високо в планината. На една пейка се бяха събрали познати от района на гр. Сандански. Минахме случайно. Имаше пиене, скара, веселба. Поканиха ни да седнем и то толкова настоятелно, че нямаше как да откажем. Постепенно разговорът се завъртя около политиката. Компанията се разцепи на няколко лагера. Едните комунисти, другите антикомунисти. Едните русофили, другите русофоби. Само не се бяха разцепили на поддръжници на Левски и ЦСКА, че това липсваше на хоризонта като възгледи. Все пак хората бяха южняци, а не софиянци. Та в този спор никой на никого не вярваше и не зачиташе мнението. Много енергия на вятъра, много излишни емоции...

В тези излишни емоции ми направи впечатление, че никой от компанията не му пукаше за същностни и важни неща. Например, че всеки от нас си има интереси, които защитава. Че интересите на всеки един от нас трябва да са преплетени с интересите на общността, за да има някаква общностна файда, грубо казано, от вплитането на личния интерес в общния интерес.  И всеки намираше някакво оправдание, че да се занимава с дреболии, а не с важни неща.

Нека първо да си признаем, че нито можем да избираме своите ръководители, нито можем да ги контролираме. Да не говоря, че чакаме 4 години и им търпим грешките и простотиите, преди да ги изритаме. Нека да ви дам няколко примера.

Всички висши ръководители, на които сме се доверили са били или прости селяни като Живков или откровени номенклатурчици и продажни копелета като Луканов или изпечени лъжци като съдията Димитър Попов или мишки като Жельо Желев или педераси като Фил Димитров или болни научни работници като Любен Беров или комсомолски активисти като Жан Виденов или отново научни работници като Иван Костов, които упражняват власт предимно за себе си и своето обкръжение или като мадридския мошеник и комарджия или като интелигентно безработния комунистически изтърсак Станишев или научния безработник Доган или охранителя Борисов.

Как пък не успяхме да изберем един свестен човек да ни управлява. Не успяхме, защото СИСТЕМАТА, която ние възпроизвеждаме с нашето безразличие десетилетия наред не пуска свестни хора напред. Пуска научни работници, измислени интелектуалци, царе и царедворци, смотани адвокати и каква ли не паплач, само не и хора, КОИТО СА СЕ ДОКАЗАЛИ В РАБОТАТА СИ, ЧЕ МОГАТ ДА БЪДАТ В ПОЛЗА НА ОБЩЕСТВОТО. Избираме хора, които могат да приказват сладки приказки и като някакви шомпули ги гледаме в очите, обичаме ги предварително и им вярваме предварително. И се стигна до парадокса, че избрахме човек, който не спира да плямпа на "народен" език, без да правим връзка с главния мозък какво плямпа, какво казва и имаме ли някаква полза от това плямпане. Толкова наивен народ.

1. Избираме хора безхарактерни, без външно излъчване, без сила...
2. Казват ни, че някой е диктатор и нехранимайко и ние пова го приемаме като плюс и го избираме. След това се вайкаме;
3. Казват ни, че еди кой си е комарджия, потънал в дългове и ние го избираме, за да може да си плати дълговете;
4. Казват ни, че еди кой си не е работил нищо през живота си и ние му даваме шанс да бъде премиер, за да поработи все пак нещо човекът и да бъде полезен за семейството си. Казват ни, че жена му е интригантка и е спечелила милиони, благодарение на позицията на мъжа си като премиер, а ние казваме, че все пак семейството трябва да живее от нещо и се примиряваме с това. В същото време в партията си този човек получава подкрепа дълго време, защото има мнозина лизачи, които също получават облаги от това положение, докато в един момент всичко стане толкова жалко и нетърпимо, че няма как да не се вземат мерки и да се разкара натрапникът от висшата служба;
5. Казват ни, че еди кой си е мафиот и има тъмно минало, но ние гласуваме за него, като се оправдаваме, че все пак е добър мафиот, след като досега не са го гръмнали.
6. Казват ни, че еди кой си разпределя порциите в държавата и въпреки, че ние конкретно нищо не сме получили от тези порции, пак гласуваме като овце за него.

Още много неща ни казват и научаваме. Нямам място, за да изброя всичките. Ще стане цял роман. И въпреки цялото това "казване", ние гласуваме за тези хора. Даваме им доверие. Гласуваме за откровени интриганти, крадци, измамници и мафиоти. И след това ревем.

ТРЯВВА ДА ЗАПОЧНЕ ДА НИ ПУКА ОТ ТОВА, КАКВО СТАВА В ДЪРЖАВАТА И ДА СПРЕМ ДА ПРАВИМ КОМПРОМИС, КОГАТО НЯКОЙ СЕ ОСЕРЕ, А ВЕДНАГА ДА ГО ИЗМИТАМЕ НА БУНИЩЕТО. ИНАЧЕ ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАМЕ ДА ДУХАМЕ СУПАТА.