Връщам се назад в годините, когато за пръв път псувахме властта на обществено място. Това беше на първият митинг след 10ти ноември. Какъв кеф беше само да теглиш майната на Тодор Живков, без след това да те грози опасност.

Да ви кажа честно, въпреки че си псувахме като каруцари, все пак се оглеждахме, да видим реакциите на хората и да не би случайно изневиделица да се появи някой, който да ни сложи белезниците заради пустосването на властта. Но нямаше такъв.


Властта ни позволи тогава да псуваме. Псувахме на воля. Теглихме майната на Живков и неговото семейство, на членовете на Политическото бюро на партията, на кого ли не.

Псувахме, та се скъсахме от псуване. Когато свърши митинга, предупредих тези, с които бяхме в колата, на връщане в провинцията да не псуваме повече, че започна да омръзва, пък и ние се познавахме. ДРУГО БЕШЕ ДА ПСУВАМЕ ПРЕД НЕПОЗНАТИ.

Тогава така разбирахме свободата. Елементарно. Това беше менте свобода. И манипулаторите знаеха това. Оставиха ни да псуваме и не ни закачаха. Тогава, когато ние псувахме и си изхвърляхме натрупания негативизъм спрямо режима, хората свързани със същия този режим правеха седенки и планираха разграбването на страната. Ето тази свобода я пропуснахме. И когато се сетихме за нея, нямаше вече какво да се разграбва. Фактическото неформално състояние на властимащите при социализма се нотифицира с документално и формално притежание на пари, власт, влияние...

За жалост, ние обикновените хора, все още не сме излезли от това състояние на менте свобода. А минаха 25 години оттогава. Все още сме на тема псуване и пустосване. Все още никой истински не се е заел да отстоява икономическата и политическата свобода, както за себе си, така и за народа си. Все още псуваме и все още си мислим, че това е истинската свобода.

Така е, ама някои много си го заслужават. Даже им е малко.