Нали знаете някои от народните приказки:

1. Ситият на гладния не вярва
2. На чужд гръб и сто тояги са малко и т.н.

Политическата съвест на българските граждани стига дотам, че да се получи скрито и неефективно недоволство, изразявано чрез псувни по адрес на управляващите, емоционални критики, недоволство пред приятели и познати или в семейна среда, седнали пред телевизорите,

НО ВИНАГИ В ГРЪБ, НИКОГА ОТКРИТО И ЯСНО ОПРЕДЕЛЕНО.

Това е следствие на ниската политическа култура на българина. Ние не сме открити като личности, а камо ли да имаме ясна изразена политическа позиция. А политическа позиция трябва да изразяват дори и блондинките, ако ги приемем като еталон за интелектуална недостатъчност, когато си купуват чорапогащник или някаква друга женска стока. Защото всичко е политика - икономика, социална дейност, здравеопазване, образование и т.н. Всичко е политика.


Народът ни не реагира при появата на такава несправедливост. Той е преживял толкова много несправедливости и се е навеждал толкова стотици години, че е имунизиран в достатъчна степен да не се притеснява тогава, когато някой друг е несправедливо обвинен или наказан. Важното е, че не е той, самият.


Много пъти съм си мислил затова, как един човек като Левски е оставен да бъде хванат и транспортиран почти без охрана на повече от сто километра, без никой да си направи труда да го спаси. Човекът, който е загинал именно заради идеала за национално освобождение в името на собствения си народ, е оставен да бъде обесен именно заради малодушието на същия този народ.

Ние българите имаме основание да се притесняваме от този факт. От факта на нашата личностна самоограниченост, от това, че не ни пука много за другия, този до нас. Важното е да не ни засяга нас самите. Това е робската психика, която е насаждана столетия в главите на този народ и като някаква прокоба тегне и в наши дни. Няма значение, че узурпаторите тогава са били турските бейове и аги, а сега е собственото ни правителство и всички, които служат на това правителство.

Най-големите протести против икономическата политика в България станаха в началото на 1997г., когато заплатите ни "достигнаха" астрономически малкият размер от приблизително 7 долара. Аз бях високо платен специалист и моята заплата беше по-висока - 8 долара. Значи 99% от населението сме били икономически аутсайдери. Дори и тогава само едно малцинство от хора излезе на улиците да протестира. Другите останаха по къщите си, разчитайки да оцелеят край тлеещата топлина на единствения радиатор у дома в града или около печката на дърва в село, обикаляйки тенджерата с къкрещия боб, така както навремето Ботев е иписвал този конформизъм на българина, стоящ край огнището и разчитащ на парче сух хляб и една глава лук.


Не е ли твърде притеснително, че една малка част от народът ни се събужда и решава да направи нещо, като например да поиска отчет от управляващите, когато му намалят заплатата до 7 долара на месец. Много специалисти ореваха света с анализ на онези държави, където населението преживява с 1 долар на ден. А какво да кажем ние, българите, които няколко месеца получавахме по 40 цента на ден! И въпреки това, мнозинството от хората си стояха у дома и се надяваха "лудо младо", да свърши работата, така, както се пее в народните песни.


Българите трябва да разберем, че това е политика, която ни тегли към дъното и оттам мърдане няма. НЯМА ЗНАЧЕНИЕ ДАЛИ СТАВА ДУМА ЗА 7, 700 или 7 хиляди долара заплата. НИЕ ТРЯБВА ДА ИМАМЕ ЯСНО ИЗРАЗЕНО ПОЛИТИЧЕСКО СТАНОВИЩЕ И ДА ГО ЗАЩИТАВАМЕ, НЕЗАВИСИМО ОТ ТОВА КАКВА НИ Е ЗАПЛАТАТА. ВАЖНОТО Е ВИНАГИ, КОГАТО ИМАМЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА ЯВНО ПОГАЗВАНЕ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ ПРИНЦИПИ НА УПРАВЛЕНИЕ НА ОБЩЕСТВОТО, ВИНАГИ ДА РЕАГИРАМЕ ЯСНО И КАТЕГОРИЧНО ПО НАЧИН, КОЙТО ДА НАКАРА ВЛАСТТА ДА ПРОМЕНЯ ПОЗИЦИЯТА СИ СПОРЕД НАШИТЕ ОЧАКВАНИЯ. АКО ТОВА НЕ НАПРАВИМ, ЩЕ БЪДЕМ СЪЩИТЕ НЕЩАСТНИЦИ, КАКВИТО СМЕ БИЛИ ПРЕЗ 1997Г. И КАКВИТО СМЕ И СЕГА. ДА НЕ ГОВОРЯ И ЗА СТОЛЕТИЯТА ЧУЖДО ВЛАДИЧЕСТВО, КОЕТО СМЕ ПРЕЖИВЕЛИ КАТО НАРОД.

Ако такива като Ботев, Левски, Бенковски, Таньо войвода, Капитан Петко и хиляди като тях са мислили по този начин, ние българите просто нямахме да имаме никаква история. Сега поне имаме някаква история, от която ако не сме много горди, поне нямаме основание да се срамуваме чак толкова много.

Започвам да си мисля, че колкото повече герои има един народ, толкова по-смотан е самият народ, ако гледам българският пример. Толкова много саможертва са направили хиляди и хиляди българи в името на националната свобода и обединение и от друга страна толкова заспал и прост народ, че чак да се чудиш, дали тези хора, които са се жертвали в негово име са герои или просто са едни глупаци, защото са отдали живота си за нещо, което не си е заслужавало.

ВРЕМЕ Е ДА ПОМИСЛИМ ЗА ВСИЧКО ТОВА И ДА НЕ ОЧАКВАМЕ ОТ ГЕРОИТЕ ДА СВЪРШАТ РАБОТАТА, КОЯТО СЕ ОЧАКВА ДА СЕ СВЪРШИ ОТ ЦЕЛИЯ НАРОД.