Десетилетия пътувам по пътя от София към Перник. Околовръстното на Перник е едно от тези неща. То бяха вълни и вълнички. Мои служители редовно пукаха гуми малко след надлеза, който минава покрай ТЕЦ Перник. Имаше там една пропаднала шахта, влезеш ли в нея, дотук с пътуването!

Второто нещо, това е изходът от София към Перник. Не съм минавал там от половин месец и сега ми докладват, че след караулката, нагоре, до разклона за Мърчаево, всичко било асфалтирано и то добре. Наистина това е изненада.  Надолу след същата караулка, е положен нов асфалт, чак до завоя, влизайки в София, където има пешеходен светофар.

Другото нещо, това е Ботевградско шосе. Ей богу, помня паветата на тази изходна артерия на София от 70-те години на миналия век. Имаше прах в изобилие. Прах, който се превръщаше в кал след първия дъжд. След това го асфалтираха, но десетилетия не го ремонтираха и там се превърна в една "подскачаща" изходна артерия на София. Не вярвах, че някога ще го видя асфалтирано. Е, случи се.


Следващото шосе, това е бул. "Владимир Вазов" в София. Пак може да греша, но не си спомням този булевард да се е ремонтиран от времето, когато го пуснаха в употреба. То не бе едно поскачане, особено там на моста, то не бе чудо.

В последните 2 години виждам емблематични сгради от времето на социализма, да се събарят, за да се построи нещо друго. Това е нещо ново поне за мен. Фохар вече го няма, за моя голяма радост. Сградата на ЧЕЗ на Драган Цанков, също вече я няма. Бях свикнал да гледам нови строежи, но старите си стояха. Вече събарят големи стари строежи, за да правят нови. Понякога си мисля, че щом забелязвам такива промени, които са се случили в рамките на поне 4 десетилетия, значи твърде много съм живял. Показателите за развитие на инфраструктурата в съседните на България страни обаче показват, че въпреки напредъка на страната ни, ние изоставаме от темповете на развитие на други страни. Ако констатираме, че нашата инфраструктура е на ниска степен на своето съществуване, в това няма никакъв спор. Ако обаче другите страни, които са на нашето дередже, развиват своята инфраструктура по-бързо от България, ето това вече е притеснително. Защото животът е едно състезание. Глупаво или не, ние сме част от това състезание. Гледаме твърде материално на живота и това е факт. Също така е факт обстоятелството, че при равни други случаи, по-качествен живот се води в страни, където инфраструктурата е по-добра от тази в други страни. Това засяга всички аспекти от нашия живот - социалната страна, екологията, чисто икономическата страна, та ако щете и от медицинска гледна точка да погледнете този въпрос.

Сега вече "огладнях" за новости. Искам да видя цялостно завършено околовръстно шосе на София, околовръстното на Пловдив, обходния път на Луковит и на Бяла, скоростният път до Видин...Искам тунел под Шипка и под Беклемето, искам магистрала между Бургас и Варна.

Като съм започнал с исканията, искам този народ да се събуди, да се приложат колкото е възможно по-бързо принципите на пряката демокрация, децентрализма на финансовите потоци и повече самостоятелност на териториалните единици. Искам държавата да се оттегли от предлагането на услуги, защото всички виждат, че тя не става за тази работа. Искам да можем да контролираме тези, които избираме и да можем да ги сменяме, когато преценим, че не ни вършат работа. Исканията ескалират. "Искай и ще ти се даде. Почукай и ще ти се отвори". Ние обаче разбираме библията като писание, което да оправи личния ни живот. Нашите искания са лични искания, а не обществени. Ето, аз не искам нищо за себе си. Искам да живея в едно уредено общество. Онова, което ще поискам за себе си, няма да е нужно да го правя за сметка на обществените фондове. Мога и сам да си го постигна. Сам обаче не мога да направя онези промени, които да покажат на света, че България не е една тъпа страна, с неуредена инфраструктура, с корумпирани политици, запрашена, с отровен въздух, с разбити пътища, алчни и забравили се доктори, дебели и тъпи пациенти, даскали, които не трябва да пускаме в училищата и лигави ученици и т.н. Искам, когато ми дойдат чужденци на гости, да мога да се похваля с нещо.

Кое ми дава право да искам ли? Това, че издържам с моите данъци едно село пенсионери и два катуна цигани. Разбира се, без никой да ме пита, дали искам, в нарушение на моята воля. Че коя централизирана държава се интересува от това какво искат гражданите!!! Затова искам друга държава. Тази не ми харесва. Но не искам да я намирам нито в Испания, нито в Италия, Гърция или Британия. Искам да я имам тук и сега. Защото, ако трябва да чакам за такава държава толкова, колкото чаках да се асфалтира пътя през Владайското дефиле, ще трябва да чакам хиляди години, може би. Затова - искам тук и сега. Не след 10, 20 или 120 години. На първо време, това означава, да получавам отчет за парите, които давам на държавата и никога да не се примирявам, когато не получавам такъв отчет. Жалкото е, че в тази държава, тези, които получават са повече от тези, които дават. Даващите са малцинство и затова работите не вървят. И даващи и получаващи - всички са избиратели. Паразитите превземат обществото. Лошото надделява. Както се вижда, завършихме твърде оптимистично статията.