Винаги съм бил против централизма. За мен ЦЕНТРАЛИЗМА Е РАВЕН НА ДИКТАТУРА. Не става дума за централизираните закони, които да важат за всички малки общности и които да дават посоката на развитието на страната. Става дума ЗА ПОШЛАТА И КРАДЛИВА ЦЕНТРАЛИЗИРАНА СИСТЕМА НА ИЗПЪЛНИТЕЛНА И СЪДЕБНА ВЛАСТ, КОЯТО УБИВА ИНИЦИАТИВНОСТТА И СВЕЖДА ОТДЕЛНИЯ ЧОВЕК ДО РОЛЯТА МУ НА ПРОСТ ИЗВЪРШИТЕЛ НА ЦЕНТРАЛИЗИРАНИТЕ ЗАПОВЕДИ. ЦЕНТРАЛИЗМЪТ ИСКА И СЪЗДАВА РОБИ. ЦЕНТРАЛИЗМЪТ НЕ ОБИЧА СВОБОДАТА И ИЗЯВАТА НА ОТДЕЛНИЯ ЧОВЕК.


Имах няколко случая, в които "опряхме" до полицията. Веднъж дойде полицай, който живееше в Обеля и хабер си нямаше от криминалния контингент в моя квартал. Че и защо да си им хабер. Той изпълнява НЕ ЗАКОНА, А ЗАПОВЕДИ. Най-неефективен при равни други случаи може да бъде един служител на закона, който живее на друго място, но съгласно изискванията на централизираната политическа система, се озовава да раздава правосъдие на място и на  хора, които изобщо не познава.

Някой ще каже, че той трябва да познава закона, защото познаването на хората може да му създаде неприятност и да се излъже да прояви чувства и субективност. Но това са празни приказки, които в нашия живот са претърпели пълен крах. Работих в една съседна държава и знам, че ако не останеш в нея и в извънработно време, няма да разбереш нито нравите, нито обичаите, нито ще познаваш добре хората. А това неминуемо ще попречи на работата.


Затова говоря за интегритет на полицая към определен квартал. Местният най-добре знае какви са проблемите, за разлика от пришълеца, който трябва да отбие номера за половин час и след това си отива...


Но този интегритет неминуема преминава през прекият избор на жителите на квартала за своя полицай. Те са хората, които трябва да изберат кой да ги пази и кой да защитава интересите им. Стига централизираната система да ни позволи да направим това, защото като гледам какво мухльовци сме ние българите, от позицията на политическата ни съвест, морал и активност, дълбоко се съмнявам, че нещо съществено ще се промени в тази страна и наистина ще започнем да говорим за интегритет не само за кварталния полицай, но и за другите служители като прокурора, съдията, секретарят на кметството, главния архитект и т.н.

/Тази статия не дискутира и не поставя под въпрос грижите на общността за онези хора, които е доказано, че не могат да се грижат самостоятелно за себе си - физически силно увредените хора и психически болните хора/



Много пъти съм констатирал, как човек е като електричеството. Движи се по силата на най-малкото съпротивление, но за разлика от електричеството, което все пак върши някаква работа, то при такова проявление на човешко "отношение" към действителността се получава някаква форма на паразитизъм и на влошаване на генетичния материал на общността, което води до деградация - физическа и духовна.


Обществото така е създадено от политическата класа, че хората да бъдат зависими един от друг. Самото общество създава представата за взаимопомощта, която същото това общество ИЗРАЖДА В ТАКИВА УРОДЛИВИ ФОРМИ, че се подронват самите устои на общността. Интересно нали, вместо обществото да бъде общество на свободни и изявени хора, които са показали своите физически, морални и духовни качества, както и качествата на интелекта като цяло, то се оформя като общество на НУЖДАЕЩИ СЕ ОТ ПОМОЩ ИНДИВИДИ, НЕСПОСОБНИ НА САМОСТОЯТЕЛНОСТ В ЖИВОТА.

Много пъти съм се замислял, защо учениците, като се започне от първи клас, се намират всички в така наречения "кюп"? И слаби и силни са на едно място. Учителите "чакат" слабите да се научат, като в същото време силните скучаят и тъпчат на едно място. Кое налага силните да чакат слабите? Изкривеното обществено съзнание, комунизирано и социализирано в продлъжение на десетилетия от селско-чергарска-патерналистическа прослойка на интриганти и мързеливци, докопали се до властта, благодарение на нашето равнодушие и безучастност. Това е истината.


Започва се още от училищния процес. Връзкарство и урежданен и нагаждачество - това е нашата система. Учение на безсмислени неща и пропускане на най-важното - създаването на свободни хора, които сами да управляват живота си, чрез цялостно развитие и себеотдаване както в своя полза, така и в полза на обществото.

Спомням си уреждането на оценките в училището. Постоянно проявен субективизъм, който граничи с истинска ненормалност. Оценки, дадени за ПОСЛУШАНИЕ, А НЕ ЗА ПРОЯВЕНА НЕЗАВИСИМОСТ И ХАРАКТЕР. Оценки дадени за механично ЗАПАМЕТЯВАНЕ НА ГЛУПОСТИ, вместо оценки за МИСЛЕНЕ.

След това следва университетът - сега разни там бакалавърски и магистърски програми, направени за точене на обществени и частни фондове, без никакъв реален смисъл и пригодност в живота. И въпреки това се надпреварваме да плащаме за измислени дипломи, измислени от измислени от статуквото професори, които не могат в реалния живот да разделят купа сено да две магарета.


Мислех си наскоро, дали съм постъпил правилно, че съм помогнал на толкова много хора да получат добри оценки. Не защото съм им уреждал самите оценки, а защото съм положил много усилия да им покажа правилния път, по който  да вървят и съм "компресирал" много знания, предавайки ги на въпросните хора. Да, те постигнаха успехи и получаваха добри оценки, които в никакъв случай не биха получили, ако сами трябваше да се преборят за тях. Сега вече си мисля, че съм грешал. Това не е помощ, а антипомощ.

Ще ви дам няколко примера, които потвърждават, че това е лоша практика:

1. Инвидът Х. Решава да учи, ама не му се учи. Но трябва, защото "кетапът" е важен за успеха в живота. Дори и връзки да имаш, ако нямаш кетап, не можеш да вървиш нагоре. Ако пък имаш кетап, няма значение как си го добил, вече нататък са важни връзките. Това е пошлостта на нашата система, в която живеем. Та да се върнем на инвидидът Х. Трябва да подготвя дипломна работа. Сеща се в посления момент. Иска помощ. Давам помощ, но не като консултант, а като човек, който направо свършва работата. Остава само да се защити. Индивидът Х все пак не е толкова тъп, иначе не бих си мръднал и малкия пръст. Отива и защитава разработката и получава отлична оценка. Сега ги дават по-лесно, не е като през 80-те. Сега трябва да направи следващата стъпка в живота си. Трябва да доразвие тезата, за да получи нови ниво на квалификация. Но как да я развие, като той самият не е изработил въпросната теза. Той само я е защитил. И следва нова молба за помощ. В същият момент, за период от почти една година, същият този индивид не е написал и една страница. Просто си мисли, че животът му предоставя възможност, която той отново трябва да използва. Нещо като паразитите. Когато приемникът умре, паразитите търсят друг приемник. Ако не свършиш работата в конкретния пример, значи ставаш лош. Ако свършиш, следва едно кухо "благодаря" и животът продължава. Защо тогава да го правиш? Единственото обяснение е, защото съм ГЛУПАК. Умен, но ГЛУПАК. Защото аз на практика създавам тази лоша практика. Вместо да оставя всеки да плува колкото може, аз плувам вместо някой и лъжем обществото, че плува някой друг;
2. Втори пример. Индивидът У. Мързи го, не му върви учението. Шлае се и не на няколко пъти го късат на изпит. Само си помислете, колко некадърен трябва да е някой, за да го скъсат на изпит в наши дни. Спомням си как четяхме като халтави преди 30 години, за да си вземем изпитите. Не че нямаше и тогава уреждания и нечестност, но такова чудо никога не е имало. Сега студентът е цар, защото носи пари на университетите. Даскалите мислят само за пари и правят какви ли не компромиси, за да привлекат студенти. Сега университетите станата толкова много, че недостигат студенти. А студентите са пари, които безхаберната ни държава с лека ръка пръска, без да иска никаква възвръщаемост. Питам въпросният индивид, кога е бил за последно на изпит. Установява се, че преди половин година. А какво прави през това време, задавам следващ въпрос, а той ми отговаря - нищо, чакам да дойде следващата дата на изпита. Как така да дойте, питам пак, недоумявайки какво се случва. Не полагаш ли усилия, за да не те скъсат пак? Не, отговаря ми той, има време до изпита. Като останат 15 дни, тогава ще чета. Тогава хвърлям бомбата - какво искаш - да ти уредя изпита и да не се мъчиш или да си го вземеш сам. Той се прави на мъж и иска сам да си го вземе, но цялата му рода иска да се уреди изпита, за да не се мъчи чадото. Ето това е положението драги читатели.

Ако тези тези ги екстраполираме върху други дейности на обществото, ще видите колко нуждаещи хора имаме у нас. Нуждаещите са повече от ненуждаещите се. А ненуждаещите са нищо друго, освен ПОТЕНЦИАЛНИ НУЖДАЕЩИ СЕ.

Нека така да разсъждаваме - някой мислил ли е с главата си, когато е направил незаконната си къща в дерето на кв. Аспарухово, Варна? Защо обществото трябва да мисли, когато водата отнесе къдата и удави някой от жителите й?

Нека да си кажем, че институциите не работят - и държавните и общинските. Но нека да кажем, че народът ни, превърнат от политиците в някакво стадо, няма способността да се справя с живота си. Народът ни е слаб и зависим, такъв, какъвто го искат политиците. И хората се научиха да ИСКАТ и да ЧАКАТ.

Много пъти се сещам за приказката за НЕВОЛЯТА, която учихме в училище. Учили сме я, но явно не сме я научили достатъчно добре. Защото се превърнахме в общество, което постоянно чака НЕВОЛЯТА.

Изродили сме се отвсякъде. Вчера стоях 2 часа на главната улица на Пловдив. Да ме извиняват пловдивчани, но не видях нито една хубава жена, която да излъчва и хубост и сила. Дребни, трътлести, грозни и невзрачни жени. С мъжете не е по-различно - или виждаш едно рахитично поколение, което го мързи да излезе на разходка, пък камо ли и да спортува или дебели и занемарени мъже. Нацията ни умира.


През 1980г. /мразя социализма, но фактите са си факти - сега е по-голям социализъм от 1980г./, една статистика показваше, че ако Пловдивски окръг участва на олимпиадата в Москва през 1980г. като държава, е щял да бъде класиран на 8-мо място в света. Сега всичко се разпада и то НЕ ЗАЩОТО НЕ Е ВЕЧЕ СОЦИАЛИЗЪМ, КАТО ПРЕЗ 1980Г., А ЗАЩОТО ПРОДЪЛЖАВА ДА Е СОЦИАЛИЗЪМ И ТО ОЩЕ ПО-ЛОШ, ПЛОДОВЕТЕ НА КОИТО БЕРЕМ СЕГА. НАРОДЪТ НИ СЕ СКАПВА И ПОГРОЗНЯВА. ЧЕРНОТО И ГРОЗНОТО ВЗЕМАТ МАЛКО ПО МАЛКО ПРЕДНИНА, ПРЕД БЯЛОТО И КРАСИВОТО.

Та дотам ни докара идеята за помощта. Също като идеята за демокрацията. Колкото се говори повече за едно нещо, толкова по-малко го има. Така няма реална помощ и няма реална демокрация. Реална помощ има там, където личността е свободна. Там хората се нуждаят по-малко от помощ, защото се справят сами. Но когато се налага да си помагат, си помагат истински. Това е примерът със Швейцария, Норвегия, Ирландия...За жалост, ние не сме в този списък като народ.