Колкото и неблагоразумни да изглеждат едни частни разходи, те все пак са частни разходи. Частните разходи никога не са довеждали една страна до революция, за разлика от държавните разходи.

Колкото и благоразумни да изглеждат едни държавни разходи, те все пак са държавни разходи.

Знаете ли защо в Швейцария никога не е имало революции и никога няма да има такива? Защото там няма дворци като Лувъра, Версай или Царско село, като в същото време на тяхното строителство, народът е изнемогвал. Така стават революциите. Затова казвам, че държавните разходи могат да доведат до революция.

Как стоят нещата с частните разходи?

Когато частните разходи са обусловени преди това от приходи от частни лица, проблемът може да бъде само в това, че няма проблем.

Когато частните разходи са обусловени преди това от приходи от държавата или благодарение на държавата, проблемът е в това, че вече има няколко проблема. Икономически, защото се деформират икономически закони, основани на природната същност на интересите. Психологически, че е възможно слабият лъв да го признаят за силен, зебрата има всички шансове да се справи с лъвицата, хиената ще часа мравките да се нахранят и че не всичко е природно определено, а е въпрос на възприятието на ума, макар и болен. Социален, че чувството за справедливост се подменя с чувство за несправедливост и огънят на страстта гасне като огнище от буен порой.

Няма значение от какво са обусловени държавните разходи. Те винаги ще си останат държавни разходи. Те винаги ще си останат разходи, удовлетворяващи тези, които не произвеждат, тези което не могат да произвеждат и тези, които не искат да произвеждат.

Държавните разходи са най-краткият път за разложението на нравите. Страна, осеяна с публични домове има много по-малки шансове да се провали, пред държава, затънала в дългове.

Публичните домове удовлетворяват природни необходимости, за разлика от държавните разходи, които не удовлетворяват потребността от наличието на честна размяна. В публичните домове отиваш, плащаш и чукаш или отиваш, чукаш и плащаш - както ви харесва. При държавните разходи сделка няма - там те чукат, крадат и пак те чукат за награда. Особено, ако си от онези балами, които повече са дали, отколкото са получили. Ако е обратно, това си е чиста далавера. Това е като да прецакаш застрахователя - може и да се получи, но за кратко време и веднъж.

Държавните разходи могат да изглеждат благоразумни само в очите на тези, които ще получат част от тях. Моралът там взема цинична форма. Задейства се мотото на крадеца, дори по-скоро на префинения крадец - като ти дават, вземай, като те гонят - бягай. Остатъците в съзнанието ни казват, че да крадеш от общото не е грях. Държавното е общото. Така че, кради, колкото можеш. Там няма стопанин. Там благоразумието е параван за оправдание на нечестната сделка, ако на това може да се каже, че е сделка.Някой те призовава да се жертваш в името на общото благо и в същото това време те заплашва, ако не се отзовеш на поканата доброволно. Колко справедливо - платете си откупа, ако искате да продължавате да живеете все така. Но ние вече не искаме да живеем така. Поне ние, тези, които са направили онова нещо, на което му викаме, че е стока или услуга и което нещо стои в основата на цялата икономика. В една природна среда, ние трябва да имаме свободата да разменяме нашите стоки и услуги с когото си поискаме и на каквато си искаме цена. Има се предвид, цена, която се определя свободно от субектите на сделката - продавач и купувач. Би трябвало спечеленото от двете страни да не привлича не само вниманието на околните, които не са участвали в сделката, но и тези страни да имат право да правят каквото си поискат с резултатите от тази сделка. Тяхна си работа. Ако искат те могат да хвърлят на улицата, образно казано, резултатите от тази сделка и никой няма право да ги укорява за постъпките им. Затова казвам, че такива постъпки не могат да доведат до съществени проблеми в страната, още повече, че е нелогично онези, които са страдали за тази сделка, да са толкова глупави, че да си хвърлят парите на вятъра. Това могат да го направят само тези, които не са страдали за парите, които са изкарали. В една природна икономика, такива са незначителна част от бизнес елита и не оказват влияние на крайните ефекти, но когато се намеси държавата, всякакво благоразумие трябва да бъде отписано като нормална реакция. Кражбите на века, столетието, хилядолетието и т.н., не са физическите обири на банки, пощенски станции, различни превозни средства за транспортиране на пари и т.н., а онова присвояване на частен ресурс от организираните и мафиотизирани държавни структури, в сделка под дулото на пистолета. Чакай след това благоразумие в изразходването на средствата. Нищо, взето с насилие, не може да бъде похарчено благоразумно.

 Проблемите при съставянето на правителството на Орешарски и налагането на модерът "Кой" на нас, обикновените избиратели, доведе до бързото сваляне на правителството и до нови избори. На новите избори обаче, Месията не стана отново месия. Народът му показа жълт картон и не му даде цялата власт - ЗАЩОТО ВЕЧЕ НЕ МУ ВЯРВАШЕ.

СЕГА СМЕ В СЪЩОТО ПОЛОЖЕНИЕ. НАРОДЪТ ЩЕ ДАДЕ ТОЛКОВА ВЛАСТ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ, ЧЕ ТЕ НЯМА ДА МОГАТ ДА НАПРАВЯТ ИСТИНСКА РАБОТЕЩА КОАЛИЦИЯ. Герб и БСП имат по 30% от гласовете. както и да се коалират с обичайните заподозрени - Герб с патриотите и с Воля или БСП с ДПС, те няма да могат да съставят стабилен кабинет. Онези отдясно изобщо не ги броя, защото те са толкова десни, колкото аз съм жител на Антарктида.

Какво става тогава? Като изключим наистина абсурдната комбирация на властта между Герб и БСП, две партии, които са с еднакви корени - комунистическите корени, друг шанс за работеща коалиция не се вижда на хоризонта. Но това е толкова трудно, колкото в съседна Македония, двете македонски партии да се съюзят, да спечелят 75% от гласовете и да не им пука какво искат албанците. Но и това е малко рисковано, защото в историята рано или късно ще се появи нуждата малцинствата да излъчат своите герои, които да умират за националната кауза. Става твърде сложно. Затова предлагам следното:


ВЕДНАГА СЛЕД ИЗБОРИТЕ, ЛИДЕРИТЕ НА ПАРЛАМЕНТАРНО ПРЕДСТАВЕНИТЕ СИЛИ ДА СЕ СЪБЕРАТ НА ЕДНА МАСА И ДА РАЗПРЕДЕЛЯТ БАНИЦАТА НА ВЛАСТТА В ЗАВИСИМОСТ ОТ ПРОПОРЦИОНАЛНОСТТА НА СПЕЧЕЛЕНИТЕ ГЛАСОВЕ.

Например, ако Герб са спечелили 30% от гласовете, получават 5 министерски поста. Ако БСП също са спечелили 30%, същат работа. Дотук 10 министри. Ако патриотите спечелят 15% от гласовете получават примерно / в зависимост от чисто математическото закръгляване към по-голямото число или 2 или 3 министерски поста. Ако някой като Воля влезе в парламента с малко над 4%, получава един министерски пост. За да се предпазим от извършване на злоупотреби, защото всяка партия ще бъде съсредоточена да краде от онези позици, които томболата отреди, ще бъде прието правилото, че на всеки министър ще бъде назначен по един заместник министър, излъчен от другите партии. Така всеки ще контролира всеки и поне няма да крадат толкова, колкото сега. Това последното разбира се няма да се приеме, защото чак пък толкова самите партии да си вързват ръцете за крадене, това няма как да се случи в този живот.



Но да се върнем на главното - всяка партия, която е влязла в парламента, ще получи дял от баницата на властта и няма да има никакво основание да претендира за повече. Толкова са отредили избирателите, толкова са получи накрая. Коя партия какво министерство да получи ли? Това ще става с томбола. На коя, каквото се падне. Кой да бъде премиер ли? Премиер ще бъде излъчен от тази партия, която има най-много гласове на изборите. Ако обаче това е някой, който другите не харесват, партията трябва да излъчи консенснусна фигура. Има още едно стъпало на самоконтрол. Премиерът ще бъде излъчен с квота за избиране на министър. В горния случай, за премиер ще бъде излъчен някой от министрите, избрани от листата на партията, получила най-много гласове. Например, някой, който е вече определен за министър, примерно на екологията, здравеопазването или някое друго министерство, може да стане в същото време и премиер, за да не се разруши общия ред за разпределение на властта, в зависимост от процентът на получените гласове. Ще стане нещо като в Швейцария. Там в правителството от министри, избират най-възрастния министър за председател, но той няма никакви правомощия да бламира правителството или да уволнява министри. Така центровете на власт ще станат повече и центровете на контрол - също.


Това е идеята. Харесва ли ви?

 Предишният постинг беше за пряката демокрация. Но нека да бъда реалист - камъчетата, с които са избирали или отхвърляли Перикъл в качеството му на управител на Атинския полис, са 2400 години назад, а бъдещата, истинска пряка демокрация, може и да я отнеме 2400 години напред. Защитаването на тази теза само потвърждава друга теза, казана от някой велик ум в миналото: Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му! Такива са ми мечтите и не ги крия, защото те одухотваряват човек и го правят да изглежда достоен, ако не в очите на другите, някои от които могат да го сметнат за "перко", то в собствените си очи.


Опитвам се да споделя една друга идея, която е твърде компромисна, спрямо идеята за пряката демокрация, но от друга гледна точка, струва ми се, че може да бъде преходна към нещо по-значимо в нашият политически живот.


СТАВА ДУМА ЗА ИНТЕРЕСИТЕ НА УПРАВЛЯВАЩИТЕ. ЗА ИНТЕРЕСИТЕ НА ШЕФОВЕТЕ НА ПАРТИИТЕ. ЗА СИВИТЕ КАРДИНАЛИ ИЛИ ЗА ВСИЧКИ, КОИТО ВЕЧЕ ТРЯБВА ДА ОСЪЗНАЯТ, ЧЕ ВРЕМЕ ВЛАСТТА ДА СЕ РАЗГЛЕЖДА КАТО "ДИСПЕРСИРАНА". Това е стъпка към осъзнаването на масите, която е много важна в една такава система като нашата. Спомняте ли си как преди десетилетия слушахме тезисите на Партията? Слушахме и някои от нас им вярваха, дори заради простия факт, че нямаше други. Имаше и такива, които не им вярваха, дори заради простия факт, че нямаше други. Такова беше времето и такива бяха настроенията.

В България най-трудното политическо нещо е направата и реализацията на практика на ефективни коалиции в политическия живот.  След монопола на властта при Жан Виденов и монопола при Иван Костов и при Кобурга, дойде времето на коалициите. Комунистите направиха коалиция с ДПС - крадоха заедно и на практика точно по времето на Станишев, икономическата мощ на ДПС достигна тези висоти, заради които Доган се концентрира да управлява обръчите, вместо да слуша пустословици в пленарна зала на парламента.

След това на народът му писна и даде възможност на "силната ръка" или на "силният шут", Бойко Борисов, да управлява. Въпреки героичните му напъни, той не можа да жертва личните си интереси в полза на обществото нито да жертва недостатъчната си интелектуалност и да остави на някой друг, на който повече му върви приказката, да ни омайва от екрана на телевизията. Не го направи и трябваше да даде на заден. Тогава алчите комунисти пак дойдоха на власт, коалирайки се с още по-алчните ДПС-исти. ВСЕКИ СИ ИМАШЕ РЕСОР ЗА КРАДЕНЕ, В РАЗИМОСТ ОТ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА МАНДАТИТЕ.

Следваща статия.