Нали знаете, Ботев, "На прощаване", когато казва на майка си, за своите братя - невръстни, че когато те пораснат,  ще станат като брат си, "...да любят силно и мразят".

Много пъти съм мислил по тези думи. Много.


Ето ви случки, в които аз се  хващам, че вместо да любя, аз мразя. Мразя, разбирам, ИМАМ КРИТИЧНО МИСЛЕНЕ. Не "мразя", като елемент на саморазрухата, естествено. Но просто мразя.


Какво всъщност мразя?

Първо, какво мразя в себе си? Това, че се поддавам на външни влияния в немалка степен и се отклонявам от ПЪТЯ. Господ е направил хората "машини", но не като онази, за която говори Ламетри в своите произведения. Ние би трябвало да сме природни машини, като другите животни. А човек се е превърнал в лайнофабрика, скрита зад стени и огради, покриви, дрехи и какво ли още не. Затова не приличаме на себе си, защото сме избягали от природното си предназначение, за което ни е създал Господ. И тогава, когато се опитам да вляза в някакви природни рамки, все има някаква сила, която ме кара да се връщам в ЧОВЕШКОТО БЛАТО. Мразя това да се случва. Но се случва.

Защото човечеството се е превърнало в едно лепкаво, гнусно, саморазрушаващо се създание, което като че ли програмирано съсипва себе си и светът около него.

Нима това е ГОСПОД. Нима той е създал човекът по свой род и подобие?

Какво мразя от гледна точка на обществото? То няма как да не бъде свързано с човешката природа, защото обществото е събирателен образ на нашите минуси и нашите плюсове, ако изобщо вторите имат шанс на съществуване пред първите.

Следва статия!