Дали правенето на добро е оправдание за издършване на зло?


Какво може да се направи в името на доброто?

Европа вече не е същата. Наблюдавам процеса от повече от 25 години. Първият път, когато отидох в така наречения "Запад", беше в далечната 1991г. След това през 1993, 1995 и т.н. и т.н. В самото начало бях много превъзбуден, виждайки как немски деца на по 5-6 годинки, карат някакви моторетки. По онова време нямахме бензи, а камо ли моторетки за децата си. Но истинско впечатление не ми направиха толкова подредените градове и села, колкото мръсотията, оставена на една отбивка, малко преди да вляза във Франкфурт. Това беше шокиращо. На фона на чистите села и градчета по пътя, не можах да повярвам на очите си, да видя мръсотия, която съм виждал например на отбивката с чешмата, по пътя Пловдив - Хасково, на разклона за село Виница. Там е пълно с разхвърлени пластмасови шишета, хартии, остатъци от какво ли не чуждо и наше присъствие. Определено отбивката, която ме смути в Германия, беше оставена така от чуждо присътвие или по-скоро от нашествие.

Втората шокираща картина беше в самия град, на ниво минус 1. Там не забелязах толкова лъскавите магазини, колкото налягалите навсякъде пришълци от Азия и Африка. Не става дума за очакванията ми да видя "чистата нация" в цялата й прелест. Опазил ме господ от такива очаквания, които вкараха Германия и света в такава касапница, няколко десетилетия по-рано. Но това, което тогава видях, беше наистина шамар за мен. Видях разпадането на един свят, към който тогава искрено и ние, българите, мечтаехме да потеглим. Видях различни народи, с различен манталитет, с различни хигиенни навици, с различна религиозна култура, с различия, които бяха толкова големи в моите очи, че не виждах, как тези народи ще могат да живеят заедно, без да се появят проблеми.


Няколко десетилетия след това се започна. Мине не мине някой ден и се съобщава, как някой мангал се е врязал с колата си или с някой камион и е прегазил еди колко си хора. Следват стотици и хиляди пъти отразяване на "събитието" от медиите и всички заживямаме с фалшивото усещане за съпричастност. Палим свещи пред посолствата на пострадалата държава, пишем като ошашавени в интернет и изпращаме своите съболезнования до близките на пострадалите. И какво от това? Тези случаи продължават. Европа няма визия какво да прави с тези хора. Различните култури и многото народи, всеки от които си е башка луд, както се казва е нещо твърде различно от едноезична Америка, която преди 2 столетия е трябвало да засели цял континент и при това заселване чувството за страх от правителството е било най-малкото нещо, което е вълнувало хората. През това време, докато новите американци са избивали индианците, за да им вземат земите, Европа е приживявала последните чумни епидемии, а войните са ставали все по-кървани, все по-големи и все по-разрушителни.

Същата тази Европа сега е като жена с отворени крака, стояща безизразно, след поредното изнасилване. Вече й е все едно, дали и колко пъти още ще я изнасилят. Безхарактерност, проявявана от изнежените и презадоволени европейци, които са забравили природните си инстинкти, обезличени и свръхинтегрирани в един изобилен свят, заради техническото превъзходство над останалия свят. Но това самозабряване трае или ще трае само няколко десетилетия. Вижте падението на Османската империя. Падението е траяло цели три столетия, също и като при Римската империя. Най-описателно обяснение за случващото се дава Димитър Талев, който описва събирането на меджлиса в град Преспа. Там един турчин, преди да си отиде към края на събирането става и казва, че империята загива, защото единият му син има 12 жени и не излиза от харема, а другият му седи в кафенето по цял ден и нищо не прави. Когато господарите се вживеят в неприродна роля, да очакват някой друг да им изкарва парите, когато ръцете се изнежват, а гърбът започва да боли от обездвижване, а не толкова от работа, тогава идва краят на империите. Въпросът е колко столетия ще трае разпадът. Надали обаче ще бъдат 3 столетия, така, както е било с Римската империя и с Османската империя. Казвам, че главните терористи са тези, които са ни управлявали в близкото минало и сега, защото в много голяма степен от тях зависи, дали ще успеят да накарат  сънародниците си да работят и да правят деца в достатъчна степен, че да нямат нужда да вкарват други народи и да ги заселват в европейските земи, в качеството им на роби. Защото робите рано или късно вземат нещата в свои ръце и империите се разпадат.

"Мъдрият човек държи на същественото и загърбва нищожното. Той върши всичко правдиво, но никога не се затваря в законите". Лао Дзъ.


Ако допуснем нищожни хора да правят законите, по които ние да живеем, ще се наложи да живеем съобразно нищожни закони.

Ако допуснем немъдри хора да определят, кое е същественото в живота ни и кое е нищожното, ще се наложи да живеем съобразно нищожни закони.

Мъдрият върши всичко правдиво. Основата на човешкото съществуване не истината - онова, от което нашето общество бяга като дявол от тамян. Истината или правдата, за нашето общество е неудобна, нетактична. Живеейки в лъжа, ден след ден, обществото ни формира онази лицемерна основа, върху която гради значителна част от човешките отношения. Виждаме, че водачите ни не стават и ни лъжат, а ние им се подмазваме, когато сме близко до тях и роптаем срещу тях, когато загубим зрителния контакт с тях. Истината не е изгодна. Вече никой не си задава въпроса, честно ли изкарва парите си. Важното е, че ги изкарва някак си. Моралът е в забвение. Арогантността е мярка за социална реализация. Критериите за чест, морал, справедливост и истина са инфлаирали като думите "демокрация", "пазарно общество", "либерална икономика" и т.н. Инфлаирани от преупотреба. От неправилна употреба, което е другото значение на преупотребата с цел преиначаване на понятията, заради облаги. Облаги, дошли от манипулирането на цели социални групи и дори на цяло едно общество или общества.

Вече не се концентрираме на това, да оценяваме едно действие като правдиво или неправдиво, а внимаваме то доколко е по-малко неправдиво. Допускаме несправедливост спрямо отделната непозната или позната личност, с ехидната надежда, че не ние сме пострадалите. Няма значение толкова кое е справедливо и кое не, важното е ние да не сме пострадалите. Народът ни много правилно е казал в такъв случай: "На чужд гръб и сто тояги са малко". Болката е болка само тогава, когато се усеща от нас самите. В останалите случаи е усещане, основано на лицемерието и фалшивата загриженост.

Много пъти съм си мислел на тема, какъв процент от нашето съзнание е ангажирано всеки ден с нищожности и какъв процент от съзнанието е ангажирано със същественото. Гледам предаване на медицинска тематика по една телевизия. Темата е нещо от рода на: За ролята на превантивната медицина в нашето общество. Слушам обажданията на зрителите, които в общи линии обобщавам в следното: "Професоре, от три години ме боли еди какво си, какво да правя". Един от тях не зададе въпрос, който засяга нещо различно от собствения му задник.

Също много пъти съм се възмущавал от израза, който обикновено юристите използват: Лош закон, ама закон.

На което аз отвръщам: Тъп юрист, ама юрист. Или: Задръстен юрист, ама юрист. Или: Юрист, ама задръстен.

Както казва Лао Дзъ, мъдрият върши всичко правдиво, но никога не се затваря в законите. Като че ли авторът е предусещал, че на тази земя никога няма да има човешки закони, които да следват плътно природните закони и затова определя мъдрия като човек, който "никога не се затваря в законите", изхождайки от основния принцип, че "върши всичко правдиво", обосновавайки тезата, че правдата или истината трябва да бъде поставена като основа за изготвяне на законите.

Законите са затова, за да се променят. Ако нарушението е част от процеса за разрушаването на доверието към един закон и оттам и за неговото премахване и отваряне на Пътя за приемането на друг закон, то нека нарушението да бъде основанието за Пътя...

Ако спазването на законите беше обществена добродетел, то робството никога нямаше да свърши. Друг е въпросът, дали е свършило или не...